ГОСПОД Е ДОШЪЛ ПРЕДИ 2000 ГОДИНИ, ЗА ДА ДОНЕСЕ ОТНОВО ЖИВИЯ ЖИВОТ СРЕД МЪРТВИТЕ БУКВИ И ФОРМИ

Интервю с автора на „Светогорецът” монах Салатиил, по повод първото издание на книгата на български език

Монах Салатиил Филипов е роден през 1969 год. в Москва. На 22 годишна възраст постъпва във Валаамския манастир, където е подстриган с името  Всеволод. В течение на много години е работил в издателство и е преподавал в семинарията в Джорданвил /САЩ/. След тежка духовна криза, от 2010 год. до днес живее в уединение на Атон. Постриган е под мантия с името Салатиил. Член е на Съюза на писателите в Русия.

Монах Салатиил разговаря с нас по телефона от килията си в Атон.

 

 – Отец Салатиил, с книгата си „Светогорецът” Вие повдигате завесата над така наречените „невидими старци” на Света Гора-Атон. Разказвате за тях така, все едно имате лични впечатления. Наистина, книгата Ви е в жанра „повест-притча”, но читателя не го напуска усещането за автентичност?

– Темата за невидимите старци е много интересна и всестранна. Може да се изкаже предположение, че съдбите на страните, на народите, не се решават от политиците и оръжията, а от молитвите на православните старци. Някъде в Тибет или Хималаите се намират подвижници, които волно или неволно служат на тъмните духове. А в техен противовес съществуват православните невидими старци, които притежават устойчиво-
то древно предание на Света Гора-Атон. Ето, това духовно противостоене на тези светли и тъмни старци, решава съдбата на света – от това, как се измолват едни, или други събития.

С преданието за невидимите старци аз се срещнах на остров Крит – едно от древните места на човешката цивилизация. Там, в планината, заедно с нашия духовен отец и няколко братя живяхме две години като пустинници. Много местни жители от острова свидетелстват за невидимите старци. Един подвижник, който живееше в пещера, ги беше срещал.

За невидимите старци на Атон е свидетелствал и св. Паисий Светогорец, при когото те  са идвали нееднократно. Косвени свидетелства за тях има и от св. Йосиф Исихаст и старецът Арсений, които са прекарвали цели лета в планините и горите на Атон. Има и много други свидетелства. Лично аз имах една тайнствена среща през нощта на една зима, когато отивах на нощна литургия. Вървях през планинския проход, когато на едно съвършено неочаквано място видях в тъмното старец без фенер, благообразен и посивял. Но не се сетих да погледна към краката му – защото невидимите старци ходят боси. Мястото, където живея на Атон, също е свързано с преданието за невидимите старци. Именно тук са ги срещали. Аз и други отци сме намирали много пъти тайнствени пещери, основи на древни постройки,- много места, в които може някой да се укрие и живее – следи, които пряко и косвено свидетелстват за присъствие на подвижници.

– На всеки, който е чел книгата, му се иска Светогорецът наистина да съществува -такъв, какъвто е. Той е олицетворение на търсения от всеки православен християнин  любим старец и наставник. Все пак, има ли прототип Светогорецът, или това е събирателен образ?

– И едното, и другото. Прототипът на Светогореца е моят духовен старец, но в същото време, като литературен персонаж, той е и събирателен образ. За създаването му ми помогна това, че в течение на много години, още от началото на деветдесетте, винаги съм търсил възможност да се срещам със старци и да попивам от тях всичко възможно, гледайки техния пример на хора, изпълнени с Христова любов. Не мога да изброя всичките, но ще започна с нашия знаменит старец от Троице-Сергиевата лавра архимандрит Кирил Павлов, старецът Наум, от същата лавра, блажената Любушка Сусанинска, митрополит Йоан Сничов, отец Павел Грузев – известен руски старец, за когото направихме филм. И с много други старци и старици от Русия, Кавказ, Крит, Швейцария – старецът Гавриил Бунге, САЩ, България и разбира се – на Атон.

Всички те имат различни духовни дарове от Бога. У някого е повече разсъждението, у някого дарът на молитвата. У някого – дарът на изцеление, у някого – дарът на любовта. Разбира се, дарът на любовта беше свързващ. Затова не ми беше нужно да измислям Светогореца.

– Центърът на книгата е обаче „Четириконечната звезда” – исихазмът. Древното учение, което най-плътно ни приближава до Бога. Това ли беше идеята Ви – да запознаете незапознатите с това учение, и да го припомните на днешните християни? Вие самият живеете от 10 години като пустинник.

– Да, за незапознатите възниква въпросът: а защо изобщо е необходим този начин на живот – сред гората и камъните, да се криеш от хората…? Разбира се, не за да се занимаваме с горски туризъм, нито да бъдем екстравагантни екстремали. Това има своя висш смисъл, който е изразен с една дума – исихазъм. От гръцката дума „исихия”, която означава „покой”, „безмълвие”. Но за съжаление в съвременния свят исихазмът е оставен, забравен. Никой не го отрича направо. Всички са съгласни, че трябва да четат Иисусовата молитва, да бдят за своите помисли, но фактически ние с това не се занимаваме. Този дар Божий се намира в пренебрежение. България е пряко свързана с традициите на исихазма. На нейна територия се е подвизавал св. Григорий Синаит, сред видните ученици на когото е имало много българи, които са оставили своята следа. От тях после е тръгнало влияние към Русия и други славянски страни. Затова на България това учение е известно добре.

Исихазмът е средството, начинът на живот, което ни помага да достигнем целта. А целта – това е Сам Спасителят. И най-важното за мене е това, че има жив Бог, че Го има живият Христос, че е наистина жив, с нас е през всичките дни до свършването на света. Че и сега е с всеки от нас, че към него можем да се обърнем, че дишаме чрез Него. Това е нашето спасение, самата жива Любов, самата Истина. Всички търсят истината и не могат да я намерят, а тя е до нас. Това е най-главното – че има Бог и Той ни обича. И само чрез тази любов моята грешна душа може да живее.

– Неведнъж през вековете в християнския живот е настъпвал упадък. И тогава именно исихазмът го е съживявал. Обикновено това е ставало само чрез един човек. Това се е случвало много пъти в историята на Православната Църква, дори и на Атон. Защо?

– Защото преставаме да виждаме Христос. А в  исихазма диша Христос, затова той ни връща диханието на живота. И исихазмът, и Иисусовата молитва, и старчеството, и православието – това са съдовете, в които всичко, което казах досега, може да живее,- средствата, чрез които можем да общуваме с Бог, с любовта Божия. Ето този жив християнски живот е най-важното. Но често се случва той да изтече между пръстите ни и ние  да останем с мъртвата буква. А Господ затова е дошъл преди 2000 години – за да донесе отново живия живот сред мъртвите букви, мъртвите форми на Ветхия Завет. В момента на Своето идване Той не е отменил всички тези ветхозаветни форми – продължавал е да ходи в храма, тогава още не е имало християнски храмове, и това не Му е пречило. Защото в Него имало жив живот, който е дишал чрез Него. Това бил Той и това, което е говорил. Същото става и сега. Когато загубим този жив живот, остава само Ветхия Завет. Търсенето на този пулс, на този жив живот във всяка секунда – това е смисълът на християнския живот. Само тогава всички външни форми имат смисъл. Православните форми на живот са прекрасни, забележителни, осветени от Бога. Но са нужни само при условие, че сред тях Го има Живия Бог, Той диша там. Ако това го няма, пак ще остане буквата, която убива. А само Духът животвори.

– Може да се зададе следващият въпрос: а защо трябва да се казва Иисусовата молитва непрестанно? Чували сме дори мнения, че това прилича на някаква християнска йога?

– Не, и пак не. Това не е техника заради техниката. Това е средство, което служи  за най-важното – да се съ-пребивава с живия Бог. Постоянно, колкото може по-често да бъдем със Спасителя. Нас ни спасява Бог, затова разбира се, душата се стреми към Него и Го търси като смисъл на живота си. И не може да намери покой нито в бизнеса, нито в така наречената страстна човешка любов, нито в спорта, нито в политиката, нито във войната. Намира го само в Бога. Но как да бъде с Бога? Не можем постоянно да стоим в храма – 24 часа в денонощието. Ще отидем един път на ден, а някои само един път в седмицата и това е. Псалтирът да се научи наизуст е трудно.

Но има способ да бъдеш с Бог непрестанно, който ни е показан от светите отци. Този способ идва до нас от Самия Господ, чрез апостолите и светите отци. Той се състои в това, да се молим непрестанно с кратка, покайна молитва. Например с молитвата на митаря, която пак ни е дадена от Господ: ”Боже, бъди милостив към мене, грешния”. Има и други примери в Свещеното Писание. И накрая, с молитвата, която е изкристализирала на основата на Свещеното Писание и наречена от светите отци „Царица на молитвите”. Това е Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния”. Или кратката „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Ето заради това се подвизават пустинниците. Заради това темата за старците и изобщо за подвижниците, за каещите се грешници, които живеят в планините, – в уединение, има своя смисъл.

– Връщаме се отново към темата за старчеството. Тя никога не е била по-решаваща, кардинална за спасението на човешките души, отколкото в  днешните последни времена, защото както и преди, хората търсят жив образец на подражание. Но в своето болшинство светът сега е зает с това да си създава кумири. Как да обясним на този свят колко е важен православният старец за него?

– Кого да вземем за идеал в своя живот: успешния бизнесмен, политика, спортсмена, или православния старец? Човек не може просто така да се обърне към православния старец. Той трябва да стигне до осмислянето, че целта на живота му е Бог, че само в Бога ние намираме покой, радост, щастие, блаженство, благодат и спасение. И този Бог е нашият Господ Иисус Христос-Спасител.

Старецът е като икона на Христа. Той е пример за това как да вървим към Христос.Той е човекът, който те хваща за ръката и те води към Христос. Затова човек избира стареца, когато вече се е самоопределил.

Но може да се случи и друго. Някой не е търсил стареца, но го среща, – сякаш „случайно”. Някъде на улицата той вижда този старец, който може изобщо нищо да не му каже. Той вижда очите му, чувства любовта, която излиза от стареца, светлината в него. И изведнъж преживява преображение, възраждане. Защото в лицето на стареца той вижда живия Христос.

Знам много такива случаи. Познавам един монах-датчанин, който като светски човек летял по целия свят. И ето, че веднъж в самолета мястото му се паднало до един атонски монах. По време на полета те разговаряли и това общуване изменило целия му живот. Станал православен, а после – монахът и иконописец отец Теофан.

Един бивш престъпник, обърнал се към православието ми каза така: ”Ето, хората мислят: какво е това чудо? Чудо е според тях, когато на главата ти падне сандък с пари. Не, чудото не е това. Чудото е, че  вървях в една посока, но срещнах отец Рафаил, общувах с него 15 минути, и тръгнах в точно обратната посока, обърнах се на 180 градуса”. Ето това е чудо, защото с обикновени средства не е възможно да стане. Никога за никой човек не би било възможно. Само този, който притежава Светия Дух може да действа така. Както св. Серафим Саровски, който показал на Мотовилов нетварната светлина и цял бил озарен от нея. Старците – това са хора, които притежават Светия Дух. Те са живи светии, наши пътеводители към Христос

– Вашите книги са уникални и с това, че проповядват за Христос и Християнството с метода на художествената проза. Лично аз виждам в това Божия промисъл към хората от последните времена, които  все по-трудно възприемат дидактичния метод на проповед. У нас в България също има такъв писател – Мартин Ралчевски. Как се приема от читателите ви жанра повест-притча, в който пишете?  За някого смущаващ ли е фактът, че говорите за Христос и християнството по този начин?    

– Понякога ми задават въпроса: ”а какъв е смисълът за православния човек, ако това е художествена, а не документална проза?” Работата е там, че Сам Спасителят е осветил този начин на проповед – чрез притчите, които е разказвал. Притчата е нещо, което не се е случвало, но би могло да се случи, основано на подобни обстоятелства. В художествената проза събитията се явяват събирателни, знакови за едно или друго време. Тогава те се възприемат от много хора като епизоди, взети от живота им. Често след като са прочели книгите ми, читатели ме питат: ”как сте разбрали за живота ми, точно сте описали събитията в него?”. Това се получава, когато Господ помогне да покажа събирателен образ, който отговаря на много хора в живота, или събития, които изразяват духа на времето.

Художествената проза помага на много хора по-лесно да възприемат вечните истини на Християнството, откриват пътя към светите отци и Свещеното Писание.

И изобщо, цялата християнска литература е продължение на Евангелието. Какво е това „Евангелие”? Евангелието – това е благата вест за спасението, за Царството Божие. И християнската литература, в който и да е жанр: дали богословски трактат, дали стихове, дали художествена проза,- тя продължава тази проповед. Значи, тя се явява продължение на Евангелието, длъжна е да бъде продължение. За моите произведения мога да кажа, че бих искал да са продължение на Евангелието. Но дали е така, Бог знае и читателите ще преценят.

– Освен звездата на исихазма, като червена нишка в книгата  преминава и повествованието за не по-малко тайнствената икона „Даруваща молитва”. Какво можете да ни кажете за нея?

– Каквито и усилия да полагаме за молитвата в исихазма, тя винаги си остава дар Божий. Затова е нужно да се молим да придобием молитва – така, както учениците на Христос Му казали: ”научи ни да се молим”. Именно заради това съществува иконата „Даруваща молитва”. По своята иконография тя е от типа „Пътеводителка”, или  „Одигитрия”. Разликата е в това, че Спасителят държи в ръката Си броеница, която Богородица сякаш  посочва, леко докосвайки я. Броеницата символизира дара на молитвата, който Спасителят ни дава, а св. Богородица ходатайства за това. Иконата загатва също, че по Своето човечество, Спасителят като Младенец сигурно се е учил на молитва от Своята Майка – Пресвета Богородица.

В древната иконопис съществуват икони с броеница. Във византийската иконография има образ на летящ Ангел с броеница.

Тази икона беше нарисувана по благословение на атонски старци. В това число игуменът на манастира Дохиар,- Григорий, благослови изографисването на образа „Даруваща молитва”, който после замина за Аризона при приснопаметния отец Ефрем Аризонски.  След това бяха нарисувани много такива икони и в Русия, и в Грузия. Да се надяваме, че ще бъдат изографисани и в България.

– Основното действие в книгата се развива в съвременния Санкт Петербург. Защо именно там?

– В историята на света има тайнствени, мистични градове, по живота на които може да се проследи съдбата на един или друг народ, или на много народи, а понякога и на цялото човечество. От древност такива центрове съществуват във всеки народ. В България това е София, но не винаги е столицата. За Русия това е Санкт Петербург. Мнозина са отбелязвали, че неговата съдба е мистично свързана с известни събития в Русия. Това е градът на трите революции, и в същото време – духовната столица на Русия, така го наричат.

– Разказвате и една история, каквато не ми е известно досега да е описвана в художествена литература, или поне по този начин – тази с героя Ви Инчедуш. Той притежава оръжие за въздействие върху най-съкровеното в човека – душата му, дадена от Бога. Това е доста тревожно, но вие посочвате и противооръжието.

– Сред реалиите на днешния свят, трудностите и трагедиите в него, са такива сложни въпроси като психотронното въздействие, за което също се говори в книгата. То действително е силно днес. Светител Игнатий Брянчанинов е написал в своето време, че е нужно да се познава духа на времето. Това е много важно, защото във всяко време има въпроси, които сe явяват ключови за него. В нашето време, разбира се, това е електронната технология, свързана с информатиката. Това е новият свят, в който влязохме. Това, което преди не е било възможно за 1000 години, сега се променя всяка година и все повече се усъвършенства. И като всяка технология, както казват старците, и днешната е подобна на ножа. С ножа можеш и да заколиш, и да нарежеш хляб. Технологията може, и е длъжна да служи за добри цели. Така, както древните римляни, благодарение на напредналата си технология са направили пътища, а след това по тях са пренесли Евангелието към народите. Днешната технология, заедно с доброто, носи огромна заплаха от психологическо робство. И всеки един от нас в по-голяма или по-малка степен е почувствал това.

Най-добрият отговор на това е исисхазмът. Как практически, това се засяга в книгата. Ще повторя, че Иисусовата молитва е този дарен от Бога инструмент, с който можем, и е нужно да решаваме много въпроси – както лични, така и на нашите близки. Като ограждане от злото на обществото и човечеството.

– Книгата „Светогорецът” излиза за пръв път на български език. Какво бихте искали да кажете на българските вярващи – Ваши читатели?

– От книгите ми в художествен стил на френски и английски езици е преведена „Началникът на тишината”. Книгата „Светогорецът” досега е излизала само на руски: в  Русия,  Украйна и Беларус. В Русия и Украйна претърпя по две издания.

Преводът на български е първият на чужд език.Тук явно се вижда Божият промисъл, тъй като никакви външни човешки усилия нямаше от моя страна. Беше видно, че зад появата на книгата на български език стои Божията ръка. Благодаря на Бога, че направи това.

Русия е получила много и в културно, и в православно, и във филологическо отношение от България. И затова ми е особено радостно, че сега книгата „Светогорецът” се връща в обратната посока – от Русия и руския свят към България, българския свят и българския читател. За мене тя е като малък отговор за цялата помощ, която моята страна е получила от България.

– Благодаря Ви за това интервю!

– И аз благодаря на вас, които направихте възможно излизането на книгата „Светогорецът“ на български език! Пожелавам на всички да носим Благата Вест Христова. Особено когато това ни се струва много трудно и невъзможно. Защото именно тогава тази Вест е особено необходима!

Интервюто взе монахиня Ксения Станева