„Вървяха към светлината с весели нозе”
Всяка година от Разпети петък до Пасха преживяваме едни и същи събития. Пеем или слушаме едни и същи песнопения, и всеки път ги преживяваме различно, и за радост, все по-дълбоко. Защото православните богослужебни текстове са боговдъхновена химнография, неповторима и недостижима по своето проникновение, висота и красота, a дълбочината на съдържанието й ни се открива постепенно. Повтаряме и повтаряме чудните думи: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи, и на тези, които са в гробовете, живот подари”; ”Възкръсна Иисус от мъртвите, както беше предрекъл, даде ни вечен живот и велика милост”, и не можем да им се наситим. Не можем да обхванем с разума си целия смисъл на тези думи, но схващаме до някъде тяхната дълбочина, истинност и сладост, и, предвкусвайки вечното блаженство, ги повтаряме, и повтаряме – без да ни омръзнат. Та може ли да омръзнат думите на любов? Душата ни е така създадена, че да блаженства в Божията бащина любов. Затова тя не може да се насити на любов тук, на земята. Няма такава съвършена земна любов, която да засити глада на човешката душа за нея.
Човешката душа е дете, което жадува, копнее и търси своя Баща, Когото е загубило – своя Небесен Отец, и не може да се успокои, докато не Го намери.
И ето, че Този Баща идва Сам, за да търси своето немирно дете. Той напуска щастливия Си дом, дава цялото Си богатство и накрая увисва на Кръста, за да спаси едното Си дете. Защото всяка човешка душа: аз, ти, той, тя, всички милиарди, всеки един от нас е това дете, което Господ търси. Всяка човешка душа е единственото и неповторимо дете, толкова ценно за Небесния Отец, че Той слиза от Небесния Си Престол, за да го намери, и дава живота Си за него. Едничката загубена овчица от стоте.
Стоя пред Разпятието, усещам топлата прегръдка на Бога и плача. Как аз, окаяното, мърляво, нечисто и неблагодарно дете съм отново обичано и приласкано?! Как да изразя благодарността си?! Как да опиша неописуемото-чудната бащина любов на Бога към мене, която никак не заслужавам!?
Съзерцавам Лика на Спасителя, облян в кръв, и виждам не страдание, а тържество. Той се радва, защото ме е спасил. Забравил е страданията Си, както сам казва, – като родилка, която вижда новороденото си дете и забравя за болките, които е изпитала. Само тази любов е истинска, която се жертва, която дава, която не роптае. Която всичко търпи, за да даде живот, за да даде радост. Христовата любов. Господи, Спасителю мой, и два живота да живея, не мога да ти се отплатя за това, което правиш за мене!
Затова, като жената грешница, се хвърлям в окървавените Нозе, целувам Ги, измивам Ги със сълзите си, изтривам Ги с косите си, шепна благодарност и моля за прошка. Седя в подножието на Кръста, гледам Те, моя Господ, и чакам, чакам да Те видя възкръснал. Времето е загубило естествения си ход. Спряло е, няма го. От Разпятието до Възкресението е вечност. Вечност, в която съществува само най-скъпото Лице и чувам ударите на сърцето си.
И ето, че чувам победоносния гърмеж на камбаните. Общият, като на параден марш, ликуващ вик: „Христос възкръсна!” „Наистина възкръсна!” И всичко се изпълва със светлина, както се пее в победния пасхален канон: „Сега всичко се изпълни със светлина, небето, земята и преизподнята: да празнува всяка твар Христовото възкресение и в него да се утвърждава”.
И за пръв път разбирам целия смисъл на думите:” … към светлината вървяха, Христе, с весели нозе, хвалейки вечната Пасха”. Запомнила съм този образ и съм си представяла много нозе, само нозе, весело крачещи, както се пее в стихирата, – без да виждам лица. В съзнанието ми е останал да виси въпросът: Защо авторът е написал „весели нозе”, а не весели лица, весели очи, весели усмивки-както обикновено се пише?
Представям си две картини: на маршируващи войници и на затворници, пуснати на свобода.
Когато войниците маршируват, не виждаш лицата им, а само нозете им. Те са в центъра на вниманието. Краката, еднакво движещи се в отмерен такт. Гледаш тях, а не лицата. Краката са важните. Говорят за сплотеност и сила, за победа.
Представям си втората картина: пуснати на свобода затворници. Много. Внезапно в тъмните килии блясва светлина. Вратите се отключват. И всички измъчени, изнурени от очакване затворници виждат отворени вратите на затвора, а зад тях- светлина, свобода. И започват бързо-бързо да вървят към тази светлина. Вижда се само движението на нозете им и по техния жизнерадостен устрем, по тези „весели нозе” се разбира каква велика радост преживяват пуснатите на свобода. Това са всъщност праведниците, които векове и хилядолетия са очаквали слизането на Христос в преизподнята, за да ги освободи.
Изживявам радостта на „веселите нозе”, повтарям и повтарям: „Небесата достойно да се веселят, земята да се радва, да празнува целият свят, видим и невидим: Христос възкръсна, веселие вечно!”
И не мога да се наситя. Няма как да се наситиш на радостта, която ти дава Христос.
„Вчера се спогребах с тебе, Христе, днес възкръсвам заедно с Тебе, разпънах се заедно с тебе вчера, Сам ме удостой със слава Спасе в Твоето Царство”.
Открехва се една огромна врата, зад която блести неописуема светлина и радост. И тръгвам към нея през канари и тръни – с боси, но весели нозе.
монахиня Ксения Станева