Категорично не искам православните християни да се обединяваме с католици и протестанти и никой не може да ме убеди в противното.

Защо не искам да се обединяваме с католиците? Когато втори папа посети България, нещо нечувано за Средновековието (ако някой управник по онова време беше предложил това, щяха да го обесят надолу с главата, подобно на иконите на Горан Благоев), му написах едно писмо. То не можа тогава да пристигне до него, но сега отново му го изпращам.

Ето, затова не мога и не искам да се обединявам с католиците – защото папата прави от себе си идол, на който целият Запад и половината Изток се кланят. Така озаглавих и писмото си:

Съвременният свят е прекалено зает да прави идоли,
за да забелязва истината

(Писано през 2019 год.)

Не ми харесва тази медийна истерия около посещението на папата. Откровено и лично казано, не ми харесва и тази папоцентрична католическа вяра, в която някак си Христос напълно отсъства, а всичко е папа. От десетилетия камери непрестанно кръжат около „светия отец” (станал свят изведнъж, веднага след издигането на дима от комина), и му създават пиар на единствен и безгрешен. Всяка дума, излязла от безгрешната му уста и всяко навеждане да целуне нечии предварително излъскани обувки се разнася от стотици западни и за съжаление, – вече и източни медии, като вечен завет между идола и човека. Кога католическата вяра успя да върне света във времената дори преди Мойсей? Кога поклонението към истинския Бог на небесата, се превърна в поклонение към човек? Не ви ли напомнят френетичните тълпи около папата по площадите на езическите времена?

Ще ви дам един пример, за да илюстрирам дълбоката, коренна разлика между католицизма и православието.

В същите тези дни, в които обществото ни пак се поляризира около треската по посрещането на западния идол, почина в Господа един неизвестен на широката публика, както се казва, български монах. След като тихо и всеотдайно, без да търси известност и медиен шум, служи на своя Господ Иисус Христос в продължение на 40 години, той отмина пак така тихо и незабележимо, в отвъдния свят, вярваме – при своя Господ, за да Му послужи и в рая. Своя тих подвиг той започнал на 20 години. Това беше архимандрит Панарет, ефимерий на манастир „Свети Четиридесет мъченици” в село Мерданя, Великотърновска епархия. Познавах го като студентка по богословие във Велико Търново, и след много години го видях за последно в деня на храмовия манастирски празник на 9-ти март тази (2019) година. Месец след това научих, че дядо Панарет е починал.

Радвам се, че успях да го видя и да получа последно благословение от него. Когато пристигнахме, заварихме отец Панарет и игуменката майка Доротея да служат в полутъмната църквичка вечерното богослужение на старобългарски (църковно славянски). В полумрака, бедната обстановка и светлината на свещите, всяка дума, възхваляваща Бога, излизаща от устата на двамата възрастни богомолци, беше като злато. Човек можеше да се удиви, наново преоткривайки в това затънтено място красотата на Православието, а сърцето да се насити с нестихващата прелест на Христовите слова. Така сутрин и вечер, 40 години всеки Божи ден отец Панарет е възхвалявал Бога, Който ни спаси, Който е жив и е истинският Глава на Църквата Си. Дълбоко съзнавайки своето човешко нищожество пред този Бог, дядо Панарет се чувстваше Негов негоден слуга и никога не дръзна да излезе от сянката Му, да се покаже, че е нещо.

Колко нечути от света молитви за мир (за разлика от демонстративните на папата) е произнесъл в тихия си подвиг дядо Панарет, не бих се наела да преброя. Но вярвам, че чрез тях в света със сигурност всеки ден е изгрявал малък лъч светлина. Достатъчен, за да трогне Бог и да стопли нечие страдащо сърце.

Той не биеше на очи, защото не се стремеше към „предните места”, не богословстваше, не се стараеше да привлича внимание към себе си, а напротив – странеше от всичко това. Сигурна съм, че би изгонил всяка камера, която би искала да запечата неговото скромно ежедневие от килията до храма.

Когато го видяхме за последно, дядо Панарет беше болен, но не се оплакваше. Игуменията ни разказа, че имало проблем с печката за дърва и отецът вдишал много дим, затова сега се задушавал. Каза, че едва стоял на крака, но въпреки това не пропускал служба. Притеснихме се и започнахме да даваме съвети на дядо Панарет на какви лекари да отиде, какво би могло да му е. А той само се усмихваше така, сякаш беше от друг свят. Благослови ни и не ни обеща, че ще отиде на лекар. Така го запомнихме. След смъртта му разбрахме, че е имал рак, който не е лекувал. Изобщо не е пожелал да отиде на лекар и е служил до последно, докато е припаднал и просто не е могъл да отиде в храма.

Та, какво общо може да има между светлината и тъмнината, между Христос и идола? Нищо общо не може и да има. Но днешният свят усилено се подготвя за идването на антихриста, създавайки идоли, какъвто ще бъде и самия антихрист. И понеже е прекалено зает да създава идоли, вече не може да види истинските неща.

Затова аз лично казвам на папата: върнете се там, откъдето сте дошли, защото вие не носите мир, а ново разделение в и без това скръбната ни страна. Нима позволявате по вашето посещение да се харчат пари, с които биха могли да се излекуват болни български деца, за които ние, най-бедните в Европа събираме по левче от най-ниските си заплати? Нима не ви тежи, че първо разделихте Православието, а след това и Католицизма, предизвиквайки появата на Протестантизма във вашите недра? Нима е толкова трудно да признаете истината и да се върнете там, откъдето сте излезли – от Православието?

Ако ли не – стойте си на Запад и не ни тревожете. Имаме си достатъчно проблеми и без вашата „миротворческа” мисия.

(Продължава)

монахиня Ксения Станева