Българските светии са най-голямото ни богатство
Празникът на всички български светии идва да ни напомни колко много ние, българите, трябва да сме благодарни на Бога.
Не само за красивата природа, справедливо наречена „кътче от рая”. Не само за това, че сме най-старата национална държава в Европа и че въпреки всички превратности, съществуваме.
На днешния празничен ден ние трябва да осъзнаем, че по Своята милост Бог ни е дал най-голямото съкровище, за което могат само да мечтаят много народи. Дал ни е онзи скъпоценен бисер, онази жива вода, за които се говори в Евангелието. Този драгоценен бисер, този извор на жива вода, – това е най-прекрасната, най-красивата и свята Православна вяра.
Кое земно богатство може да се сравни с нея? Коя земна хубост може да бъде по-голяма от нашата вяра? Кое земно щастие може да утоли глада на души ни за неземната духовна радост, с която ни дарява нашата свята, Православна вяра? Тази вяра, която поетът Светозар Димитров възпя така:
„Сияй ти, всеславна,
света Православна,
прадядовска вяра, сияй!
Ти, Църква Христова,
предвечна и нова, бди крепко
над родния край!”
На днешния ден можем да си дадем сметка колко много сме облагодетелствани от Бога. Много народи се гордеят със своите герои, гении, чудеса на природата, мостове, небостъргачи, кули и други знаменити произведения на човешкото творчество, и с право. Имаме ги и ние. Но малцина са народите, като нас, които имат нещо повече от това –имат едно звездно небе от светии, което огрява страната ни и стои като страж над нея во веки веков. Нямаме по-ценно съкровище, нямаме по-ценна придобивка от нашите български светии, родени от най-чистата и свята Православна вяра. Те са нашите благоуханни цветя от рая, те са нашите гръмогласни тръби на Божествената просвета, те са нашите пътеводни звезди.
Ето защо ние държим техните свещени образи по домовете си и им се молим винаги, строим храмове в тяхна чест и ги почитаме. Можем ли да си представим колко мрачен щеше да е животът ни без тяхната светлина? Можем ли макар и за момент да допуснем, че я няма нашата прекрасна Православна вяра, нашите храмове, нашите небесни застъпници? Какъв мрак щеше да цари в нашето отечество, какво падение в адските дълбини щеше да е животът ни, колко безрадостна и напълно трагична щеше да е съдбата на родината ни. Щяхме ли да бъдем потопени в светия Кръщелен купел без премъдрия наш цар Борис-Михаил Покръстител? Щеше ли да ни огрее светлината на Христовото евангелие без свещените букви на светите братя Кирил и Методий, без просветата на светите Седмочисленици? Щеше ли после тази неизказана Светлина да тръгне като лъчи и към другите славянски народи?
Щяхме ли да имаме примера на древните подвижници, ако ги нямаше св. Йоан Рилски Чудотворец, св. Димитрий Басарбовски, св. Йоаким Осоговски, св. Гавриил Лесновски, св. Прохор Пшински? Щеше ли да ни остави на грижите на Светата Троица светият наш, славен и величав патриарх Евтимий Търновски?
Колко благочестиви български царе и царици положиха усилия да въздигнат и укрепят учението за Божието слово в сърцата и душите на поданиците си, градейки църкви и манастири, грижейки се за обучението на свещенослужители и монаси, като св. цар Петър!
Българският народ има светии от почти всички чинове: светители, преподобни, равноапостолни, свещеномъченици, преподобномъченици, и мъченици, изповедници. Но безспорно, най-неизброим дял имат светите мъченици.
Нека си спомним днес как като звезди озариха мрачното петвековно турско робство нашите български, всехвални новомъченици: св. Димитър Сливенски, св. Злата Мъгленска, св. Прокопий Варненски, св. Лазар Български, светите свещеномъченици Дамаскин Габровски, Симеон Самоковски, Никита Серски и Висарион Смолянски, както и Св. Георги Софийски Стари, св. Георги Софийски Нови, св. Георги Софийски Новейши, св. Яков Костурски и учениците му, св. Николай Софийски, св. Баташки и Новоселски мъченици и още безброй знайни и незнайни светии, чиито имена са записани на небесата, и които се молят за нас, техните еднокръвни братя.
Навсякъде, където отиваха, българските светии пръскаха светлината на Христовото Евангелие и оставяха светла диря от делата си. Нека на първо място споменем най-славното им дело – азбуката, на основата на която славянските народи и Влахия изградиха своята християнска култура. Немислимо е да си представим историята без тяхното огромно книжовно дело, без превода им на Свещените Писания и църковни книги.
Да почетем днес и св. Киприян, българин, станал митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия, св. Ефрем, българин, патриарх сръбски, глава и опора на сърбите през турското робство. Накъдето и да погледнем: на север, юг, запад и изток, навсякъде българските светии сияят като светила. Навсякъде са занесли ум и разум, просвета и духовен напредък. Занесли са най-прекрасното знание, помирявали са управници и са обединявали народа около светата Христова вяра. Кой може да не види техните заслуги? Кой духовно сляп и душевно огрубял ум може да не признае величината на техните дела?
Да обърнем взор и към Света Гора и да почетем многобройните известни и неизвестни преподобни от нашия род, и най-вече св. Йоан Кукузел, св. Паисий Хилендарски, св. Козма Зографски, св. Пимен Зографски , св. Двадесет и шест Зографски преподобномъченици. Светите Двадесет и шест Зографски преподобномъченици достойно защитиха от поругаването на латините светата Православна вяра, и предпочетоха смъртта в огъня, отколкото уния с папата. Светлият венец на мъченическия им подвиг озарява и днес светата Атонска гора.
Най-славните страници от българската история са писани именно от нашите светии. Не беше ли св. Паисий Хилендарски този, който запали огъня на свободата в измъчената ни, поробена страна? А св. Пимен Зографски не беше ли апостолът, който наново просвети с християнската вяра поробените си братя, построи и изписа над 300 храмове и манастири?
Но светлината от делата на нашите светии излезе и далеч от границите на България. Не беше ли св. цар Борис Михаил онзи предвидлив духовен великан, който чрез делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, разпръсна Христовата светлина из целия славянски свят и изгради основите на цялата днешна южнославянска и източнославянска култура?
Св. Йоан Кукузел не беше ли онзи голям реформатор на източновизантийското пеене, благодарение на което днес то звучи по този дивен и ненадминат начин? Стадото на смирения светогорски подвижник спираше да пасе, за да слуша песните му, а Божията Майка лично му подари златна монета за начина, по който възпя нея и Сина й!
А св. Теодосий Търновски не беше ли великият пустинник, създал един от най-големите центрове на исихазма на Балканите, – учение на обновата на Православното подвижничество, тръгнало след това и по другите православни народи на север? Огромният му духовен ръст се извисява ненадминат в житието му, написано от цариградския патриарх Калист. Писмената реформа на основателя на Търновската книжовна школа Св. Евтимий Търновски далеч прехвърли рамките на нашата страна и се разпростря върху Сърбия, Влахия, Молдова и Руските княжества.
А какво да кажем за новомъчениците, за тези от тях, които специално се обучаваха при духовни старци на Атон, за да понесат мъченичество за Христа? Кой би могъл да опише доброволните страдания на тези българи, чиито души сега стоят най-близо до Божия престол? За неизказаните подвизи и мъки на тези агнета, предали себе си, подобно на Христос, на заколение, четем с въздишки и сълзи. Кръвта на тези мъченици: св. Онуфрий Габровски, св. Игнатий Старозагорски, св. Йоан Българин, св. Лука Одрински, и др., се е вляла в нашата земя, направила я твърда и непристъпна за всяко чуждоверско зломислие.
Българските жени – светици не отстъпиха от подвизите на мъжете. С какви думи да опишем пустинническите трудове и велико смирение на преподобна Петка Търновска, чиито мощи над 10 века са нетленни и благоуханни? Как да възпеем страданията за Христовата вяра на св. великомъченица Злата Мъгленска, счела младия си живот и красотата си за нищо, пред Христовия венец, с който е увенчана на небесата?
Да не забравим и първия български мъченик за Христа – св. княз Боян Енравота, който предрече, че България ще бъде християнска страна, св. патриарх Йоаким, хвърлен от скалите на Царевец, св. Михаил Войн, победил чудовище, подобно на св. Георги, св. свещеномъченик Аврамий Български, просиял в земите на Волжска България, светите преподобни Нектарий Битолски и Теофил Мироточиви, св. мчк. Трендафил Старозагорски, пострадал за Христа едва 18-годишен, за безмълвниците от многобройните скални манастири в Басарбово, Иваново, и още много, много други. Няма да ни стигнат думите, времето и листите, за да разкажем за всички.
Колко народи могат да се похвалят с подобна святост? Малко са. Ето това е поуката от днешния празник. Да помним Божието благодеяние към нас. И да се радваме. Да мислим не, че сме бедни материално, а че сме богати духовно. Да благодарим на Бог и нашите светии, които ни показаха как да живеем и как да умрем – близо до Христа и с Неговото име на уста. Затова нашите български светии след Христа, са най-голямото ни богатство.
Нашите светии са най-прекрасният плод, който ние, българите сме дали на света. Те засвидетелстваха с делата, подвизите и кръвта си величието на Христовата вяра, нейната вселенност, непобедимост и вечност. Ето защо, нека с право днес да кажем:
– Благодарим, Ти Господи, за Вярата, която ни даде! Благодарим Ти за светиите, които ни даде! Защото чрез тях, Ти ни даде всичко!
Благодарим, ви български светии! Благодарим ви, че ни научихте на истинската вяра! Благодарим ви, че ни показахте как да живеем, за да заслужим Царството Небесно! На вашето застъпничество поверяваме душите си! Амин!
монахиня Ксения Станева